Диахронично* (10). “Тогава ще ме викат и аз не ще чуя” (Притч 1:28)

На моя приятел Емил
вместо подарък за рождения му ден

За радост, ние, българите, се зовем и се чуваме, общо взето, но как? В тази публикация ще се опитам да дам кратко обяснение, предизвикано от

Въпрос от Darina
Иска ми се да потърся компетентното Ви мнение за обръщенията. Днес рядко може да се чуе да се обръщат към някого с Иване, Пенке и пр. Прочетох за отношението Ви към винителния падеж, а какво ще кажете за изчезването на звателния?

Моят отговор
Звателните форми в съвременния български език несъмнено са в упадък и този факт се признава от всички езиковеди, макар някои от тях да ратуват за редовната им употреба. Пренебрегването им всъщност датира толкова отдавна, колкото малцина биха предположили. Първите примери за заместване на звателен падеж с именителен са отпреди едно хилядолетие – в най-старите текстове на български език, каквито са Мариинското евангелие (ХI в.) и Супрасълският сборник (ХI в.) [1]. В по-късните писмени паметници също могат да се открият немалко такива примери.

Неслучайно отбелязвам този факт в началото. Важно е да се знае, че изоставянето на звателните форми не е някакво ново или модно явление [2], а исторически процес, който е характерен за българския език. И не само. Останалите славянски езици също са засегнати от него в различна степен.

В наше време процесът е доста напреднал, особено при личните имена. Не мога да си спомня откога не са се обръщали към мен с Павлино. Женските звателни форми с окончание -о (Елено, Ирино, Диляно) се схващат като груби и това е главната причина да се избягват. За разлика от тях, женските обръщения с окончание -е (Калинке, Сашке, Пенке, Елице) се радват на по-широка употреба, макар че може да се чуе и Калинка, Сашка, Пенка, Елица. Приблизително така стои въпросът и с най-често срещаните мъжки лични имена – тези, които завършват на съгласна. Звателните форми Иване, Калояне, Петре доскоро бяха доста стабилни, но напоследък обръщенията Иван, Калоян и Петър са в явно настъпление според мен.

Има една група лични имена, чийто дял непрекъснато нараства. Все повече българи носят чужди по произход имена [3], които на практика не могат да имат звателни форми или пък звателните форми биха звучали изкуствено, например: Джоузеф, Майкъл, Алек, Натали, Емили, Никол. Пресилено би било да се каже, че те оказват натиск върху използването на традиционни обръщения като Иване или Пенке, но така или иначе, са в съзвучие с общия исторически процес.

В последните десетилетия се разрасна и употребата на умалителни имена, които нямат звателни аналози. Ако имаме приятели или роднини Антон, Антоанета, Антония, често ги наричаме Тони и се обръщаме със същото име към тях. Така е и при Лиляна, Лилия – Лили; Петър, Петранка – Пепи; Александър – Сашо; Магдалена – Маги; Маргарита – Марги… Ето още един фактор, който съдейства делът на звателните форми да намалява.

Темата е обширна и тук излагам само някои най-общи тенденции. Сред тях е и колебаещата се употреба на две често срещани обръщения – господин/господине и госпожа/госпожо. В езиковата практика има значително разнообразие, но книжовната норма препоръчва следното. Когато тези обръщения се използват самостоятелно, редно е да се предпочитат звателните форми:
Господине/Госпожо, изпуснахте чадъра си.

Когато се употребяват в съчетание с друга дума, се предпочита основната форма за господин и звателната за госпожа:
Господин Андреев/Господин председател, моля да ме изслушате.
Госпожо Андреева/Госпожо председател, моля да ме изслушате.

Отпадането на звателните форми от българския език е ясен и необратим процес, но вероятно ще мине още доста време, докато той завърши. Дотогава те ще се употребяват успоредно с основните форми на имената, което е съвсем естествено за езиковото развитие, и все повече ще се оказват в изолация. Ето защо честото пренебрегване на звателните форми в наши дни се нуждае от повече разбиране и по-малко осъждане.

––––––––
* От диахрония (гр.) – проследяване на явленията, най-често езиковите, в тяхната историческа последователност.

[1] Харалампиев, И. Историческа граматика на българския език. В. Търново, 2001, с. 93, 97.

[2] Преди около век известният български езиковед Ст. Младенов пише със сарказъм за занемаряването на звателните форми: “И току-речи всички по-нови, “модерни” български писатели започнаха да занемаряват формите на звателния падеж. В разговори и списания сегиз-тогиз се посочва, че не е хубаво така да се говори и пише; някои признават уместността на такъв вид бележки – и пак всичко си върви по пътя на маймунската мода: щом немци, французи, англичани и дори руси не употребяват особени форми за звателен падеж, защо е трябвало ние да ги пазим. Та Бай Ганьо се мисли не по-глупав от Джон Бул или от немския Михел” (“Убийството” на звателния падеж и други езикови неуредици. – Родна реч, 1927–1928, №5, 215–216).

[3] От чужд произход са също имена като Петър, Михаил, Димитър, но те толкова отдавна са навлезли в езика ни, че се схващат като традиционни български имена.

Диахронично (8). Има ли някой тук?

Диахронично (9). Високи, сини планини

Диахронично (11). Хора – много, а човеците къде са?